автор: Лора Асенова Често си задавам въпроса как личности и автори

създател: Лора Асенова 

Често си задавам въпроса по какъв начин персони и създатели като дядо ми Димитър Димов или майка ми Теодора Димова биха постъпили в дадена обстановка, каква позиция биха заели. И двамата, дръзвам да настоявам, извънредно отстоявят възгледите си, вярванията си, по метод, който следва да е образец освен за мен, само че и за всеки човек.

Добрата литература постоянно си проличава, без значение от непознатото мнение. Възприятието постоянно е персонално – това, което на мен ми харесва, може да не се харесва на различен. И противоположното. Обаче в публичен проект не съм сигурен, че демонстрираме позиция, която е в синхрон с вътрешното ни усещане. 

Онова, което не сме претърпели от времето на социализма, води до метода ни на живот сега. 

Преходът стана маска на предишното. Ние сме от дребното страни в някогашния блок, които не съумяха да излязат изцяло от ямата. Вижте резултата при тези, които съумяха да отхвърлят режима напълно, какъв брой по-напред са в този момент и какъв брой по-сплотени са като общества. 

Определено има специфичност в манталитета ни – доста обичаме да се разделяме. Делим се на четвъртинки, те пък на осминки. На всяко мнение сме контра. После има ре-контра и става малко като известното „ ремонт на ремонта “. Много неразбираема е за мен неспособността ни да се зарадваме на триумфа на другия, неспособността ни да се съгласим с него.

Темата на романа “Майките ”, по чията екранизация работим сега, за жалост, продължава да е извънредно настояща и надалеч не е годна единствено за нас - насилието измежду децата е на всички места. Разбирам, човек има потребност от веселба и успокоение, изключително в днешно време след пандемията, войната, рецесиите, обаче се получава някакъв злокобен дисонанс. Не можем да се вършим, че няма принуждение. И ние като създатели имаме тази отговорност – да приказваме за тези неща. 

Смисленото обръщение произтича от мощните неразказани истории, които търсят своя път до читателите или публиката си, с цел да не бъдат забравени. Авторът следователно е нещо като проводник по този път на забравената история към осветляването ѝ.

Следвайте ни в

На последната гала на наградите " Икар ", която се организира предходната седмица, призът за Драматургия отиде при Лили Петров. Името му може още да не е напълно известно, само че тези на майка му и дядо му са добре познати - Теодора Димива и Димитър Димов. Произхождайки от този книжовен жанр, евентуално пред Лило стоят доста предпоставки и упования. Той обаче проправя собствен писателски път, от който дълго е странял, само че по който потегля в крайна сметка дали поради корените, или заради вътрешна нужда, но той самичък по себе си е много сполучлив. Доказателство за това е премията за пиесата му " Ботушът ", както и известните телевизионни сериали, на които е сценарист. За това по какъв начин се излиза от нечия сянка и спънка ли е тя въобще, какви хрумвания влага в своите пиеси и какво го е отвело до музиката и Софийската филхармония, следва в диалога ми с него. 

- Как Ви кара да се чувствате представянето „ синът на “, „ внукът на “? 

- Съвсем естествено, въпреки постоянно да е мъчно човек да дава отговор на упованията, които се пораждат от известния жанр. 

- То е нещо като купа. Все отново хората постоянно, когато показват някого, споделят нещо хубаво за него, неговите достижения. Например за състезател, който е олимпийски първенец, това постоянно върви паралелно с неговото име. Тази родова връзка дава някакъв подтекст и за самия представян. 

- Това не трябва да е определящо, по-скоро е отговорност. Особено откогато и аз пиша, това има значение. Аз не познавам дядо си. Починал е когато майка ми е била едвам на шест години. Затова и ние в действителност непрекъснато го търсим и откриваме през неговото творчество, през това, което е оставил след себе си. Често си задавам въпроса по какъв начин персони и създатели като дядо ми Димитър Димов или майка ми Теодора Димова биха постъпили в дадена обстановка, каква позиция биха заели. И двамата, дръзвам да настоявам, извънредно отстоявят възгледите си, вярванията си, по метод, който следва да е образец освен за мен, само че и за всеки човек. И тази отговорност би трябвало да се поеме, въпреки и постоянно това да е нелека задача.

Награждаване на състезанието за Нова българска драматургия на Нов български университет

- Споделяте ли техните позиции? 

- Разбира се, само че не тъй като са техни, просто аз в огромна степен съм склонен с тях. Основно с прочита на майка ми за нашата история и за нашето настояще. 

- Откъде идва това красиво и малко известно име – Лило?

- То е прабългарско. Благодарен съм на майка ми за него, макар че нормално го чуват неверно и постоянно съм Любо, Иво или нещо друго сходно. Но след първичното комплициране нормално се запомня.

- Както започнахме – родът има значение, има значение какви са корените ни. Това е някаква причина за живота. Как беше показан обликът на дядо Ви у вас? 

- Като към нещо високо, към което човек би трябвало да се стреми, като висока цел - морална, поведенческа, авторска, като позиция в и мироглед за живота. Особено е да се построи обликът на човек, който изгубваме рано, както е в тази ситуация с майка ми. А когато се опитваш да схванеш някого към този момент не през мемоари от детския взор, а когато си възрастен, е извънредно любопитно и това е развой, който продължава до ден сегашен. Откривам го в романите му, в пиесите му, в истории от житейския му път. Образът непрекъснато се добавя.

- От тези истории, които са Ви разказвани за него, коя най-вече Ви впечатлява? 

- Изумителна е неговата реакция след тридневните разисквания на романа „ Тютюн “, неговата реакция на реакцията на неговите сътрудници. В продължение на три дни той е заставен да слуша жестоки рецензии за романа си, главно по линия на соцреализма и “буржоазния ” дух на “Тютюн ”. Критиците са безпощадни, само че в края на тези разисквания се появява писмо от Вълко Червенков, в което той от името на властта благославя романа и пази неговите качества. Тогава същите критици се обръщат, стартират да оправдават рецензиите си с непрочитане на целия разказ, полвинчато признават “объркването ” си. Реакцията на Димитър Димов издава природата му, духа му, възгледите му - той се срами от тяхно име, от техния конформизъм, от падението. И в действителност след тези събития той не може към този момент да написа романи.

- А този конформизъм трансформирал ли се е? Не е ли към момента налице? Струва ми, че още по този начин се подвеждаме кой е добър публицист да вземем за пример и кой е неприятен.

- Добрата литература постоянно си проличава, без значение от непознатото мнение. Възприятието постоянно е персонално – това, което на мен ми харесва, може да не се харесва на различен. И противоположното. Обаче в публичен проект не съм сигурен, че демонстрираме позиция, която е в синхрон с вътрешното ни усещане. Много елементарно ни манипулират и се подвеждаме какво би трябвало да изкажем като мнение. И поради това ми се стори належащо да напиша пиесата „ Ботушът “. Става дума за същия развой. Онова, което не сме претърпели от времето на социализма, води до метода ни на живот сега. 

- Което не сме претърпели? 

- Да, считам, че не сме го претърпели като групово тяло. Моето потомство чува два разнообразни, паралелни описа за този интервал. Единият е на много нелепата за мен носталгия по соца – по какъв начин тогава нещата са били същински, заплатите били положителни, нямало престъпност. Дори да има доза истина, това изрично не отписва другия роман – за репресиите, убийствата, изгубванията на хора, лежането в пандизите, издевателствата на системата.

- Скъсана ли е нишката на историята – сред тогава и през днешния ден? 

- Тя върви в две линии. Оставяме за този интервал да се приказва и като за нещо положително, а той е един от най-мракобесните в нашата история. Ние живеем в сянката на това време. Не си признаваме грешките оттогава и в този момент живеем с следствията. В основния миг, в който това е трябвало да се промени – при започване на прехода, с настъпването на демокрацията - да се променим освен публично като строй, само че и като самостоятелно мислене, това не се случва. Преходът стана маска на предишното. Ние сме от дребното страни в някогашния блок, които не съумяха да излязат изцяло от ямата. Вижте резултата при тези, които съумяха да отхвърлят режима напълно, какъв брой по-напред са в този момент и какъв брой по-сплотени са като общества. 

- Вие сте драматург, изследвате метода на мислене на нас, българите. Виждате ли причина да не можем да престанем да повтаряме грешките от предишното в народопсихологията ни?

- Не съм последовател на негативните превъзходни, които използваме за себе си – от сорта „ тук е най-зле “. Но несъмнено има специфичност в манталитета ни – доста обичаме да се разделяме. Делим се на четвъртинки, те пък на осминки. На всяко мнение сме контра. После има ре-контра и става малко като известното „ ремонт на ремонта “. Много неразбираема е за мен неспособността ни да се зарадваме на триумфа на другия, неспособността ни да се съгласим с него. Факт е, че доста постоянно слушаме, с цел да отговорим с " макар ", а не с цел да чуем. Точно това, съгласно мен, доста ни пречи, само че то не е непреодолимо. Не е невероятно възпитаването на емпатия. 

- Обаче, когато споделяме, че за предишното вървят два паралелни описа – това не е ли обикновено? Хората са имали друга орис, при разнообразни условия. Как може едно общество да има общо усещане за предишното си? 

- Това е казусът. И двете групи са прави за себе си. Аз съм роден през 1990 година и, несъмнено, всичко, което съм знаел в началото, ми е било разказано. Но историческата литература към този момент е в големи размери и тя е единомислеща. При историците има консенсус, че това е интервал на репресии, на ограничавания. Защо в обществото ни продължава да липсва консенсус по този въпрос? Заради паралелните разкази. Истинската покруса през днешния ден е в тази част от обществото ни, която не е претърпяла репресии. Това, че не се е случило на тях обаче, значи ли, че не се е случвало изобщо? 

- Ако това е казусът за интервала на Прехода – че не успяхме да променим системата, макар че се смениха хората. Как бихте дефинирали днешната болест на обществото? 

- За мен най-големият проблем е съвсем първичната ни нужда от разделяне, която води до това да не знаем накъде да гледаме - на Изток или на Запад. Когато ни дърпат и от двете направления, ние в действителност стоим на едно място, въпреки и от време на време видимо да помръдваме. Крайно време е да се определим, да знаем накъде вървим, какви цели гоним и за какво. Особено в миг като сегашния, в който агресорът е напълно елементарно определим.

- А по отношение на творчеството на майка Ви – притеснително ли Ви е било да не станете обект на неин роман или да бъдете привидян в някого от героите? 

- Не, аз не съм задоволително забавен, с цел да бъда неин воин. В момента работя по екранизацията на романа ѝ „ Майките “. Когато тя го пишеше, аз бях на възрастта на героите. Но въпреки всичко, има много неща от мен, които откривам вътре, тъй като тя, като всеки създател, черпи от личния си опит и заобикалящия я свят.

- Какво е да работиш с майка си по нейна творба? Сигурно е доста взискателна. 

- Имам шанса да работя с изключителни експерти по този план и тя ни има цялостно доверие. С Александър Чобанов имаме сценарна къща от 7-8 години, произвели сме към този момент няколко сериала. По плана работим и с Владислав Тинчев, който живее и работи главно в Германия. И в този момент за „ Майките “, който видимо не е доста обемист разказ, само че е с голямо наличие, се виждаме в знамение по какъв начин да обхванем целия този мащаб, неизчерпаемите тематики на романа, всяка от които може да издържи собствен личен сериал.

- Как един разказ се сглобява в сюжет за сериал? 

- Трябва да бъде уловена главната позиция в романа, главният му роман, от време на време напълно неосезаем. В случая с “Майките ” това е нелека задача - изобилието от облици, тематики, тези крие причина аудиовизията да се “изгуби ”. Въпреки това, в сценарното писане романът е преимущество, тъй като постоянно можеш да центрираш назад героите и сюжета по текста на романа. Колкото до майка ми – тя в огромна степен ни е оставила да работим сами поради гласуваното доверие. Въпреки това, преди срещите на екипа с нея, се усещаме като пред изпит. Предполагам, че е напълно обикновено терзанието от създателя на романа. 

- Не е елементарно да се решиш да работиш върху текст на родственик, камо ли майка, прочут публицист. Радвам се за тази самодейност да доразпространявате нейното обръщение и посредством екранизация.

- Темата на романа “Майките ”, за жалост, продължава да е извънредно настояща и надалеч не е годна единствено за нас - насилието измежду децата е на всички места. Миналата година в Сърбия дете влезе с автомат в учебно заведение и мазета съучениците си, тъкмо като в Щатите. Сякаш не вярвахме, че това може да се случи в нашата реалност, в нашите животи. Но то се случи и евентуално ще продължава да се случва. Това принуждение има подбуда и тя естествено е в фамилиите. Именно назоваването на аргументите за насилието измежду децата прави романа “Майките ” безусловно повсеместен.

- Това е тематика, която не е доста използвана в киното. Може би има терзание по отношение на насилието измежду деца – има специфичност да не се минава границата, да не се дават образци, които могат да послужат за хрумвания на други деца? 

- Сякаш тъкмо тази беззъбост, това политкоректно неназоваване на казуса ни води към безспорна бездейност. Не изследваме казуса, не му обръщаме същинско внимание. От известно време насам битува една теза „ аз вести не виждам, тъй като са доста натоварващи “ - евентуално това има своето съображение, само че в действителност умишлено затваряме сетивата си за заобикалящия ни свят, изключваме се, бягаме. Но по този начин нищо в никакъв случай няма да решим, само сме съумели да се скрием, а след това сме сюрпризирани и потресени от действителността. Новините ни ги сервират по този метод, ние ги пренабрегваме, само че след това си пускаме развлекателното предаване, с цел да разпуснем и да се забавляваме. Разбирам, човек има потребност от веселба и успокоение, изключително в днешно време след пандемията, войната, рецесиите, обаче се получава някакъв злокобен дисонанс. Не можем да се вършим, че няма принуждение. И ние като създатели имаме тази отговорност – да приказваме за тези неща. 

премиите " Икар " 2024г.

- В работата Ви търсите смисленото обръщение. Ето в този момент с пиесата, която взе " Икар "  за драматургия „ Ботушът “, само че и предходната „ Добролюб “ – търсите изгубения път от предишното към през днешния ден. В „ Ботушът “ се споделя за следствията от Народния съд върху самите палачи и почтен очевидец. „ Добролюб “ пък разкрива написването на нечия история посредством доносите в Държавна сигурност. 

- Тук не става дума за самоцелно ефектно осъществяване. Вярвам, че в случай че човек няма какво да каже, не трябва да се изрича, камо ли да написа. „ Добролюб “ също получи номинация за " Икар "  и завоюва премията на Нов български университет за драматургия. Двата текста в немалка степен са свързани, само че тази съгласуваност произтича от комплицираните исторически и личностни процеси, които обгръщат. Смисленото обръщение произтича от мощните неразказани истории, които търсят своя път до читателите или публиката си, с цел да не бъдат забравени. Авторът следователно е нещо като проводник по този път на забравената история към осветляването ѝ.

- Как се насочихте към писането на пиеси, а не на романи да вземем за пример?

- Нямам храброст да напиша разказ. Мисля, че е здравословен боязън. Пиесите пристигнаха напълно естествено поради любовта ми към театъра. Като дребен непрекъснато гледах постановки по пиеси на майка ми, впеследствие прекарах шест години в Народния спектакъл като звукорежисьор на Голяма сцена. Имах нужда да направя нещо за спектакъл, тъй като той доста ми липсва. 

- А в коя драматургия се чувствате по-свободен – в тази за спектакъл или в тази за сериал?

- И двете дават друга вероятност. Театърът е по-интимно прекарване, по-лично, до момента в който сериалите са за доста по-широка публика. В театъра си под лупа, под микроскоп, до момента в който в сериалите всичко е в доста по-голям мащаб, като отдалечено гледане. Това не значи, че телевизионният фен е по-невнимателен. Зрителят е безмилостен и постоянно долавя дали нещата са положителни и са на мястото си. Усеща всяка неточност. Нямам изрично желание сред едното и другото. Човек, когато написа, постоянно би трябвало да е с чувството, че цялото внимание е върху текста.   

- Но в сериалите пишете в екип. Това не е ли по-трудно? 

- Приятно и елементарно е, стига да си с верните хора. Аз имам вяра, че съм си ги намерил. Основно работя с Александър Чобанов. Много по-бързо се връща топката в груповото писане, до момента в който в драматургията за спектакъл усещаш грешките чак при първия прочит от режисьор, когато ти дава своите бележки. Тогава разбираш дали си напипал нещо правилно. Докато в така наречен сценарна стая това незабавно го разбираш. Там започваме с brain storming и когато моментът назрее, това постоянно се усеща по кое време е, започваме епизод по епизод, редакции, пренаписвания и по този начин нататък.

- Сред сериалите, за които пишете сюжети, са „ Отдел търсене “, „ Съни бийч “, „ Мен не ме мислете “, „ Белези “.

- „ Отдел търсене “ стана най-награждаваният български сериал в чужбина. Вече има 42 номинации и награди. За „ Съни бийч “ пък направихме към този момент 3 сезона.

- Представям си, че да се написа комедия е най-трудно. 

- Струва ми се, че това е най-трудният род. Комедията е подвластна от доста съставни елементи - да, текстът е основата, само че и режисьорът би трябвало да схваща от комедия, и артистът да знае по какъв начин се играе и по какъв начин не се играе комедия, с цел да е същински смешно.

- Твърде доста този род зависи от крайния стадий в процеса – самия артист. Може би това е най-притеснително за сценаристите, по какъв начин ще бъде изиграно. 

- Това постоянно е най-големият боязън на пишещия човек в груповото изкуство – какво ще стане най-после? Никога не знаеш дали крайният резултат ще е добър. В този смисъл, когато гледах премиерата на „ Ботушът “ във Варненския спектакъл „ Стоян Бъчваров “, известно време ми беше мъчно да отроня и дума. Всички са свършили страхотна работа – актьорите Константин Соколов, Николай Божков, Недялко Стефанов, Станислав Кондов, режисьорът Стоян Радев Ге.К., художничката Даниела Николчова и композиторът Калин Николов. Сега видях, че Косьо Соколов е номиниран за премия „ Варна “ за тази си роля. Силно съм впечатлен от Варненския спектакъл, тъй като в действителност имат доста сплотена натрупа и добре сработен екип. Освен това са спектакъл с ясно изразена позиция - Стоян Радев Ге.К. сложи там „ Поразените “, текст на майка ми за Народния съд, и три години по-късно още веднъж там се появява още един текст с сходна тема – „ Ботушът “. 

" Ботушът ", Драматичен спектакъл " Стоян Бъчваров ", Варна

- Вие ли избрахте Варненския спектакъл да бъде мястото, където да бъде сложена пиесата? 

- Не, режисьорът Стоян Радев Ге.К. Текстът отлежаваше в чекмеджето преди Младен Влашки да го разгласява в списание „ Страница “, където Стоян попадна на него. И в една мразовита януарска нощ късно вечерта ми се обади и го изиска за слагане на сцена. Оттам аз му се доверих изцяло. 

- Когато пишете, взимате ли си съответен облик от човек, който познавате?

- Авторите крадем от живота, от време на време безусловно безогледно.. В съзнанието ти остават срещи и хора и, когато пишеш, ги “вадиш ” от съзнанието си. И постоянно знаеш кого описваш, без да го назоваваш.    

- Във Вашия креативен път театърът е от едната страна, сериалите са от друга, а по средата ми се коства, че стои музиката.

- Не знам дали е по средата, само че постоянно е била част от живота ми. Като по-малък се опасявах да пиша и умишлено се пазех от това. Нарочно влязох в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ със компетентност, която не желаех същински да последвам – Европеистика. Почти я изкарах, само че не я приключих – изтеглих си дипломата и аплайвах Драматургия в НАТФИЗ. Музиката навлезе мощно в живота ми тъкмо в този интервал, когато се пробвах да върша какво ли не, единствено и единствено да не пиша. Впоследствие съжалих, че първото ми музикално занятие не беше с баба ми, която бе пианистка, само че аз в типична младежка нелепост не открих време да ѝ обърна внимание. И по този начин първото ми музикално занятие беше с другари. Имахме онлайн радио в едни години, в които достъпът до музиката беше значително по-труден. Нямаше Spotify, съвсем нямаше и интернет. Много обичам този развой на разкриване на нова музика, тъй като имам вяра, че музиката, която заслужава внимание, почтено не е онази, която е по радиата, с ярки изключения, несъмнено. Има доста стойностни български реализатори, които са на международно равнище, само че могат да се чуят на малко места. 

- Можете ли да ни дадете образец за подобен реализатор? 

- Не спирам да чувам всичко, което Trombobby издава. Той е на международно равнище. Лейбълът Stereofox е наложителен за всеки, който назовава себе си меломан.

- Но, когато сме отворили глава „ Музика “ във Вашата история, там намираме и епизод „ Класическа музика “. Как стигнахте и до Софийската филхармония? 

- Благодарение на Александър Чобанов и Максим Ешкенази, които дълги години вършат нещо извънредно значимо – „ Фортисимо фамилия “, просветителната стратегия за класическа музика на Софийската филхармония, и „ Фортисимо фест “, който обикаля страната с безвъзмездни концерти с класическа музика. Има и „ Фортисимо в клас “ с Хари Ешкенази, стратегия, която образова деца в класна стая с музикални принадлежности и професионални музиканти. Дейността на “Фортисимо ” е същински значима задача, благополучен съм, че съм бил част от тези стратегии, като помагах с организацията и цифровия маркетинг. Концертите на “Фамилия ” не престават да са при цялостни зали и аз имам вяра, че в тях има доста смисъл.